Сън в сапунен балон
Разказ от Васил Ходжев.
Малкото момиченце си играеше на пустия площад – правеше сапунени балони, гонеше ги и се смееше. Звънкият смях се смесваше със студения въздух. В мрачния есенен ден балоните изглеждаха сивкави под схлупеното небе.
Изведнъж залязващото слънце проби плътната облачна покривка, отрази се в балоните, лъчите се пречупиха през тях…
Медицинската сестра мина покрай пациентката на легло №5. За нея пациентите нямаха имена. Така беше по-лесно. В интензивно отделение пациентите или се оправяха и си тръгваха бързо или… си тръгваха. И в двата случая имената нямаха значение.
Тя знаеше къде се намира. В интензивното, на легло №5. Знаеше и какво се случва с нея. Краят на историята беше предизвестен. Но имаше нещо, което я задържаше.
Седна и се огледа. Когато погледна назад, видя себе си лежаща на леглото, със затворени очи, облечена в бяла нощница на сини точки. Едва се позна – отслабнала, но с подпухнало от системите лице.
Легло №5 беше в ъгъла на стаята, точно срещу вратата, която някой беше забравил отворена. В дъното на коридора нещо светеше. Тя въздъхна. Това със светлината накрая ѝ се стори твърде прозаично.
Стъпи на пода и се изправи. Движението беше напълно естествено и едва след като направи няколко крачки по студените плочки, тя си спомни, че не беше стояла на крака от години.
Когато излезе от стаята и тръгна към светлината в дъното на коридора, лъчите внезапно оживяха и се разбунтуваха, сякаш пазеха някаква тайна. Запламтяха, наводниха болничния коридор, заслепиха я и всичко около нея изчезна.
Тези светлини не бяха краят. Те препречваха пътя ѝ. Мнозина преди нея не бяха успели да ги преминат и се бяха изгубили в тях. От древни времена те поглъщаха пътниците – заблуждаваха ги, че това е милостивият край или просто ги изпепеляваха.
Но тя беше изправена и беше силна. Трябваше да извърви пътя. Усещаше всеки мускул на тялото си, макар то да лежеше зад нея на болничното легло. И тези мъртвешки светлини нямаше да ѝ попречат.
“Бъди по-строг към себе си,” обичаше да казва на сина си. Сега тя щеше да му даде пример. В главата ѝ зазвуча:
Стискаше очи силно, до сълзи. И вървеше към края на коридора, убедена, че нищо не може да я спре. Топлината на лъчите я изгаряше, зад затворените ѝ клепачи избухваха далечни звезди, но тя продължаваше напред. Пътят изглеждаше безкраен, сякаш продължи години.
Светлините изведнъж угаснаха, загубили битката.
Тя отвори очи.
Намираше се на пуст площад в мрачен есенен ден. В далечината малко момиченце правеше сапунени балони и се смееше.
Едва сега тя разбра защо беше тук. Трябваше да види лицето на това дете. Не знаеше защо, но трябваше да го види. Забърза натам, притеснена, че времето няма да ѝ стигне.
Колко крачки ѝ трябваха, за да стигне до детето? Не беше ли животът къс разказ от 700 думи? Какво ставаше на дума 701? Написал си каквото си могъл и си дотук. Или пък животът беше точно определен брой крачки? Дали ѝ бяха останали още думи, още крачки?
Нямаше да се предаде. Не и сега, в самия край. Животът, помисли си тя, беше капка роса в капка роса. Безкраен сън в сапунен балон.
Колкото повече се приближаваше, толкова повече ставаха сапунените балони и толкова повече те скриваха детското лице. Когато най-после стигна до момиченцето, балоните вече се издигаха между тях като плътна пелена, която ги разделяше.
Тя се свлече на колене и заплака. Не можеше да продължи. Нямаше да ѝ стигнат думите, нямаше да ѝ стигнат крачките. Нямаше да види лицето на детето.
Точно в този миг залязващото слънце проби плътната облачна покривка, отрази се в балоните, лъчите се пречупиха през тях…
… и лицето на детето се отрази в пелената от сапунени балони, които я обгърнаха нежно заедно с детския смях.
Сестрата внимателно записа: “Дата и час на смъртта: 07.11.2022 г. / 11:15”
07.11.2025 г.
Бащата гледаше с натежало сърце как малкото момиченце прави сапунени балони на площада. Мислеше за майка си. Искаше му се тя да можеше поне за миг да види чудното създание със звънкия смях.